#KadjarMeetsArt

Да, това бе хаштагът, който измислихме още в първия час, прекаран в колата по време на пътешествието, в което ще ви потопя днес. Всичко започна от една неочаквана покана, която получих преди няколко седмици – та аз съм блогър, и то с модна и лайфстайл насоченост, какво ще правя на тест драйв, моля ви се и до Букурещ? Бях поканена редом със страхотни жени, представители на най-актуалните медии в страната, заедно с още няколко свежи момичета от моята сфера – за успокоение, че все пак няма да се чудя какво правя сама с толкова много журналисти, които е ясно, че след това биха могли да напишат страхотна статия, изпълнена с факти, преживявания, история. Приех предложението с огромен ентусиазъм, тъй като досега не съм пътувала извън страната освен за лично изживяване или в работна командировка. С вълнение бях на уреченото място – четвъртък, 9:30 в офиса на Renault, разбира се с доста скъсани нерви по сутрeшните софийски задръствания в час-пик. След като се събрахме всички – кой закъснял, кой още не пил кафе, разпределихме се по трите коли и познайте в коя бях аз – червения Kadjar – а аз сякаш нарочно или по-скоро по съвпадение, бях сложила любимото си червено сако, за да не се обърка някой, че тази кола не е за мен 😀

В нашата кола се събрахме с прекрасните Ванина от Style Inspiratrice и Хриси от PetiteMod, а шофьорът ни бе самата Симона, отговаряща за комуникациите и маркетинга в Renault Bulgaria. Забавлявахме се адски много, разказвахме си истории и премеждия, вълнувахме се за предстоящото откриване на арт изложбата на Рено – в Националния музей на изкуствата в центъра на Букурещ, когато една от колите ни спука гума – ще кажете какво от това, на всеки се случва и лесно се сменя – да, ама нe. Оказа се, че няма как да се случат нещата по начина, по който ние, 12 жени, си представяхме, и чакахме 4 часа репатрак, като в същото време изпуснахме и разбира се изложбата, заради която същност бе организирано цялото пътешествие. Тези часове ние прекарахме обаче в едно прекрасно място в село Мечка, намиращо се до град Русе – Винарски комплекс Seven Generations. Гледката е невероятна – съчетава безкрайни винени лозя, криволичещия Дунав в далечината и безумно красивата природа, характерна за този край на страната ни. В комплекса се отглеждат всякакви животинки, семейството, създало този рай, има и своя малка винарна, както и спа-комплекс, адски вкусен ресторант и неспирни сватбени празненства! Историята на мястото е изключително интересна – през 1878 г. Един млад мъж на име Илия Рабчев напуска живота си в България и заминава за Франция, за да проучи тайните на винопроизводството. Четири години по-късно Илия се завръща в с. Бяла черква и основава избата “Рабчев”. Скоро семейната изба “Рабчев” става най-големият производител на вина и спиртни напитки в региона! Историята не свърша тук, а пдорължава десетилетия по-късно, като един друг млад човек, Любен Рабчев (пето поколение “Рабчев”) също напуска България и заминава за Америка, където учи вино и бизнес. След 40 години, прекарани в Америка, Любен се завръща в нашата страна и основава винарска изба Seven Generations. Винарна “Седем поколения” произвежда вина от сортовете Каберне Совиньон, Каберне Фран и Мерло по класическа технология, предавана от поколение на поколение. От моите снимки не знам, дали може да добиете представа колко красиво бе мястото, затова ще пусна и от официалния им сайт:

След като изчкахме около 4-5 часа с отрупана маса, безброй чаши вино и игра на „Думи“, в която не си бях и помисляла, че скоро ще ми се случи да участвам, момичетата от третата кола пристигнаха и дружно потеглихме към уреченото място – Букурещ. Времето минаваше неусетно, дъждът обсипваше стъкления таван на колата и всяка от нас вече нямаше търпение да стигне до леглото си. Преди това обаче, с много уговорки и молби да ни изчака, заведението, в което имахме запазена вечеря за след изложбата, ни посрещна с отворени обятия и никоя от нас не можеше и да си представи какво ни очаква! Спряхме колите в центъра на града и се отправихме неоправени, изморени и далеч от визиите за „червения килим“, които бяхме подготвили за изложбата на Renault в Националния музей на изкуствата. Въпреки това бяхме толкова гладни и съм сигурна, че единственото, което искахме в този момент, е да седнем и да отдъхнем от дългя ден, изпълнен с премеждия и емоции. 12 жени се изсипахме буквално в “The Artist” и още с влизането разбрах, че ни очаква нещо грандиозно. Интериорът беше уникална симбиоза между новото и старинното! По принцип не съм най-големия фен на гурме кухнята и не мога да оценя храната подобаващо, но този път останах изумена. Освен начина на поднасяне, който беше адски ефектен и галещ окото, самата храна, въпреки уж малките си размери, бе толкова засищаща, че след първото ястие вече нямах място за повече /е, опитах от всичко, признавам си/. Няма да ви говоря колко много ми допадна всичко, ами ще ви препоръчам да посетите сами това място, което за мен е един от най-вкусните ресторанти, които съм посещавала някога. А сладоледът от краставици…сънувам го, казвам ви! А кое бе най-ценното от тази вечеря ли? 12 изключително различни жени, с всестранни интереси и тотално противположен начин на живот една от друга, намерихме общ език, посмяхме се, разказахме си истории и видяхме колко е ценно и красиво различието на всяка една от нас! След това се отправихме към хотела в късните часове след полунощ и оставихме емоциите от деня да ни пренесат в един дълбок сън 🙂

Сутринта започна прекрасно – рядко ми се случва на блок маса да предоставят възмжността да ти направят каквито искаш яйца, но тук дори се чудих кои по-точно да взема 😀 След като с Ванинка наснимахме, хапнахме и изпихме кафетата си, се отправихме цялата група на една бърза разходка из центъра на Букурещ. Не знам как се случваше през последните години все така, че съм идвала в командировка в този град не веднъж, но никога не съм виждала нещо повече от хотелската си стая и работното си място /е, единият път поне имах възможността да посетя Парламента, чиято сграда е втората по големина административна сграда в света – величествена красота!/, затова сега бях толкова щастлива, че ще видя малко повече от този красив град! След като поразгледахме, се отправихме към хотела отново, за да си кажем „Чао“ и да отпътуваме отново към дома. Този път решихме да изпробваме и синия Kadjar, който освен всичко и покарах известно време – няма такъв кеф! Като човек, който кара кола с ръчни скорости, автоматикът винаги е бил моя мечта, която се надявам да осъществя в близкото бъдеще! Редувахме сме, а през това време си разказвахме толкова интересни истории, които може би близките хора им е трудно да изрекат помежду си на глас – и заредени, в същото време изключително изморени, пристигнахме в дъждовна София, която ни очакваше мрачна и студена. А сърцата ни – пълни и щастливи 🙂