Personal style is accepting who you are

Personal%20style%20is%20accepting%20who%20you%20are

Моден пост с малко мисли. Така ги виждам нещата от тук нататък. Харесва ми да бъда себе си и честно казано не знам как ще ви прозвучи, навярно клиширано, но наистина на света му дойде до гуша от еднаквото. От рамките, от роботите, от еднаквите фийдове, текстове, снимки, мисли, реклами, всичко. Не ме разбирайте погрешно – аз не съм някакво чудо, което показва кой знае колко по-различно съдържание, но повярвайте ми, винаги се старая да показвам тук това, което наистина ми харесва, което представлява мен самата и което очевидно ме прави Mademoisellie, а не един лустросан образ, който показва много, а всъщност не казва нищо. Няма позиция, виждане, креативност. Постоянно получавам съобщения с картинки – “леле, това е толкова теб”, или “като го видях се сетих веднага за теб”…защото показвам себе си. Често неразбрана, огледана от горе до долу с укорителен поглед в офиса от типичните корпоративни дами с леопардови рокли или пък дори от познати, които не веднъж са се чудили на “странния” ми стил, който…всъщност е тотално нормален, дори не кой знае какво, сравнен с истински разбиращите хора в тази сфера. Но с времето се научаваш, че вкусове – много, недоволни хора – навсякъде, погледи – всеки ден по няколко пъти. И в това няма нищо лошо! Светът е шарен и ако всички бяхме по калъп…то за какво живеем? Именно различията ни правят красиви 🙂

Аз обожавам дрехи, които не стоят добре на моя ръст и телосложение, но пък се чувствам добре в тях, което в крайна сметка е най-важният критерий! Чувстваш се добре = изглеждаш добре. Обичам чувалести дрехи, в които моите 49 кила и 163 см се загубват за секунди и понякога можеш да се зачудиш къде всъщност е Ели в тях, но ги намирам за удобни, красиви и отличаващи се. Такъв е случаят и с тази дреха от снимките. Взимайки я от шоурума на H&M…дори момичето се зачуди и съм сигурна, че на ум си е казала “божеее, тази луда ли е, не вижда ли, че това малко тяло ще стои нелепо в този огромен чувал?”. Но не. В секундата, в която видях това черно изящество, нямаше как да не го взема – още по пътя обратно към офиса /закъснявайки, защото работя на другия край на София/, вече си визуализирах кадрите с прокрадващото се през дупките й слънце.

Няколко дни нямах търпение вече да е уикенд, за да може с Боби да направим кадрите….и ако си мислите, че тези уникални снимки са станали хей така – зад тях стоят само 1000 кадъра на това как си размятам роклята в Ларгото, много търпение, нерви и учене. Защото нито аз съм професионален модел, нито Боби фотограф. Но се опитваме и смятам, че това си личи. С много работа, по-малко мрънкане и желание – всичко се получава. Рано или късно 🙂 Така че с този текст искам да ви мотивирам да не се отказвате, да давате най-доброто от себе си и да не се сравнявате с другите. Защото всеки има свой собствен ритъм, случки в живота, етапи – всеки от нас е на различен такъв и единственият човек, с когото е важно да се конкурирате, е вчерашното ви аз – за да сте по-добра своя версия ДНЕС.